Каталог Бойни изкуства

Добавете Вашия клуб в Каталога за бойни изкуства, като попълните формата. За повече информация, моля свържете се с нас.

Седемте есенциални основни способности

Седемте есенциални основни способностиKато начало трябва да подчертаем, че във ВингTчун се прави разлика между седемте “есенциални основни способности” от една страна и седемте “образцови умения” от друга страна. В това отношение ние следваме традицията на вътрешните системи, при които се отдава по-голямо значение на развитието на способностите, отколкото на изграждането на особени умения (форми, техники).
ДЕШИМАРУ-РОШИ в своята книга дава следния отговор на въпроса за значението на техниката (яп. ваза): “Трябва да се изградят три важни неща: 1. Дух (съзнание, боен дух, тайминг, единство на тялото и духа); 2. Техника (седемте умения) и 3. Тяло (равновесие, подвижност, осезание). В спорта тялото (силата) и след него техниката са от най-голямо значение. В бойните изкуства духът стои на първо място. Детайлите и хитрините на техниката са второстепенни в сравнение с концентрацията (явно се имат пред вид единството на тялото и таймингът). Ако можем правилно да съсредоточим всичките си сили, ще ни е достатъчно извършването на едно единствено движение.” В този смисъл соловите и партньорските форми, както и т. нар. “техники” трябва да се упражняват единствено, за да научат духа и тялото на абстрактните принципи на ВингTчун. В тази връзка трябва да обърнем внимание върху сродството между бойните изкуства и изкуството на магията, които и двете имат за основа илюзията и заблуждаването: трябва да накараме противника да повярва, че се намираме там, където не сме, и да забулим своите действителни намерения.

Не случайно много велики майстори от бойните изкуства едновременно с това са и илюзионисти-аматьори, а някои от тях дори излизат и на сцената. И илюзионистите правят разлика между принципи и техники (които маговете наричат “трикове”). По този въпрос великият “Слайдини” (Куинтино Маручи) е казал следното: “Когато преподавам, аз винаги казвам на учениците си: Правете това, което правя и аз! Учениците ми трябва да имитират моите движения като огледало. Аз ги уча на трикове (техники). Триковете (техниките) ги учат на принципа. Принципът ги учи на илюзията.” Същото е и при “вътрешните” стилове: техниките служат единствено като материал за игра, като примери, с чиято помощ се усвояват принципите.
В едно проучване сред хора, незапознати с бойните изкуства, но и сред такива, които се занимават с тях, бил зададен въпросът, кои са качествата, които трябва да притежаваме, за да можем в случай на нужда да се отбраняваме успешно. Различните отговори в повечето случаи съдържали следните три качества: технически умения, сила и бързина. За експертите по ВингTчун обаче тъкмо тези три споменати фактора играят – що се касае до способността за самозащита – най-незначителната роля. Другояче стоят нещата в агресивната програма за всички, там бързината на движенията определено е от значение.
Тъй като досегашният опит показва, че според стратегията на ВингTчун двубоят трае не повече от три секунди, докато се реши неговият изход, в него практически няма да възникне необходимост от това, което непосветеният обикновено разбира под понятието “кондиция”: сила, издръжливост и бързина на движенията. Особено що се отнася до бързината на движенията (не обаче и до бързината на реакциите), във ВингTчун не се счита за необходимо провеждането на специални тренировки за бързина, тъй като ние – следвайки принципите – вземаме този вид бързина (също както и силата) “на заем” от противника.
В “Interview with a Master on: Wing Chun”, излязло в “Inside Kung Fu Magazine” през ноември 1976г., майсторът по Винг Чун Огъстин Фън казва, че бързината е от значение, но че също така човек “може да има бързи ръце, без да притежава нещо, което бихме нарекли истинска бързина. Последното е по-важното от двете качества. Истинската бързина е свързана с правилния тайминг.” Това изказване обаче е валидно само за силно напредналите във ВингTчун бойци, не и за тези, които се намират едва в началото на обучението си и още не са се научили да антиципират правилно, да осъществят контакт, да се приспособят към потока на движенията на противника и да нанесат удар в подходящия момент.
Ако тези, които не са много напреднали във ВингTчун, искат да имат някакъв шанс, те трябва да действат превантивно и да нанесат сполучлив, преди съперникът им пръв да е успял да го извърши. За тази цел действително е необходима повече бързина и сила на удара. Повече сила на удара, защото противникът преди това е статичен и няма да се хвърли в атаката на човек, отбраняващ се с ВингTчун, както би станало, ако първо позволим на другия да настъпи.
altШансовете за самозащита при жените и мъжете с по-крехко телосложение и при хората, надарени само с посредствена основна бързина, наистина биха били нищожни, ако кондицията действително беше от решаващо значение. В резултат от генетично обусловените им физически качества за тези хора изобщо не би имало смисъл да започват да тренират. Тъкмо за тях обаче е бил създаден ВингTчун: единственото традиционно бойно изкуство за жени. Не може обаче да се оспори, че има методи за борба, които до голяма степен се уповават на подобни физически предпоставки и по начало не дават какъвто и да било шанс на телесно слаби или не особено надарени с бързина хора, дори и когато тези хора спортуват активно от години. Но и владеенето на определена техника няма да ни бъде от никаква полза, ако не съумеем да приложим тази специфична техника и в съчетание със съответната енергия да я насочим в подходящия момент към подходящата анатомична точка (единство на тялото плюс тайминг).
Опитният боец го знае, а неопитният самозван боец предпочита да не мисли за това: в зверската борба за оцеляване всичко се случва по друг начин, отколкото сме си го представяли, а това, което сме планирали предварително, не може никога да се приложи.
ПЕЙТЪН КУИН (Real Fighting, Adrenaline Stress, Conditioning through Scenario-based training, 1996, стр. 98): “Привикването към собствената реакция на адреналина е огромно предимство за способността за самозащита. По мое мнение това е от по-голямо значение при истинската битка, отколкото изкусното владеене на техники.”
Никаква ката, никаква научена наизуст партньорска форма на ЧиСао, никакъв танц около златния телец, наречен “дървена кукла”, никакъв тест, никакви пози пред огледалото няма да ни спасят от действителния живот, когато хормоналният коктейл кара коленете ни да треперят, а противникът ни мутира от хомо сапиенс в шимпанзе. Сега важат само плодовете на уроците, които сме усвоили в течение на годините:

1. Ние съзнателно сме размишлявали над въпроса и знаем, какво сме готови да понесем от страна на противника, къде се намира нашата граница и докъде и при какви обстоятелства сме готови да стигнем в отбранителните си действия, за които поемаме пълната отговорност. Ние познаваме както силните си места, така и слабостите си и притежаваме достатъчно опит, за да сме в състояние да преценим силите на противника. Тази част на обучението е свързана със съзнанието: Първо мисли, след това действай! При действието обаче важи: Липсата на съзнание не е непременно недостатък!

2. Ние сме тренирали у себе си подвижност и гъвкавост, за да не предлагаме съпротива на съперника, за да намерим изход от всяка ситуация и във всеки един момент да можем да заемем позиция, която да ни позволи да използваме нашите оръжия.Тези именно качества разбира авторът под понятието “подвижност” като той включва в понятието и качеството, което при МАЙНЕЛ/ШНАБЕЛ (1987, стр. 254) се нарича “способност за пренагласа”: “Способността при извършването на дадено действие въз основа на възприятието или на предусещането на промени в ситуацията да адаптираме нашата програма на действие към новите обстоятелства или да продължим едно действие по напълно нов начин.” Китайците познават тази способност: да можем да променим движението си в момента, в който противникът промени своето движение.

3. Целенасочените ни тренировки са усъвършенствали нашата координация до такава степен, че в нашите атаки се влага цялото тегло на тялото ни. Това се нарича “Единство на тялото” (Body Unity)

4. Ние сме се упражнявали така, че и при екстремни движения и при най-голямото възможно влагане на сила или тегло да останем в равновесие.

5. Ние сме школували сетивата си така, че да са степенувани и да се покриват едно друго по начин, който ни позволява навреме да разпознаем дадена опасност и да реагираме на нея чрез приспособяване. Ние не се осланяме на някакво мъртво знание, което сме складирали в мозъка си на място, недостижимо в решаващия момент, а сме позволили на квалифицирани учители да присадят у нас под въздействието на адреналина чрез специфична тренировка на сетивата такива автоматизми, които в случай на нужда наистина можем да активираме и да разполагаме с тях.

6. С помощта на изпробвани методи на обучение нашият тайминг е станал съвършен, затова можем да разчитаме, че в подходящия момент ще извършим точно това, което е нужно.

7. Специфични тренировки на психиката за укрепване на бойния дух са създали един вид отключващ механизъм, който ни позволява в случай на нужда да пуснем на свобода “тигъра, който се крие у нас”. Също така обаче ние сме се научили и как отново да се превърнем в изпитващи състрадание хора, след като опасността премине.

Шест месеца след като бях записал тези седем пункта в книгата на НАЙДЖЪЛ СЪТЪН, този път посветена на друг вътрешен стил: бойния тайдзицюан на неговия майстор Тан Чин Нги, аз се натъкнах на следния цитат на китайския майстор, потвърждаващ моето мнение: “Няма предварително постановени “техники”. Нямам време да анализирам, че противникът ми използва атака А и че аз трябва съответно да използвам отбрана. Вместо това в случай на реална опасност трябва да разчитаме на нашия тренинг. От формите сме се научили на равновесие, координация и единство на тялото. Чрез “Бутащите ръце” (тактилните тренировки в тайдзицюан) цялото ни тяло е придобило способността да усеща, те са ни научили да защитаваме нашите слаби места и да намираме тези на съперника, а също така и да загубим страха да се бием тяло до тяло. Тренировките с оръжия са школували нашата работа с краката и нашия тайминг. Най-сетне нашите наклонности са ни дарили със смелост и със способността да използваме силата на противника срещу него. Така става ясно как всичко научено се обединява, за да е на наше разположение по време на няколкото секунди, които трае една борба.” “Ти обаче правиш и по-специфични неща”, възразил СЪТЪН, след което неговият китайски майстор му обяснил, че имало още няколко правила, които трябвало да се спазват. В крайна сметка това, за което ставало дума, обаче било притежанието на истински тайдзи-разум. С други думи, ние трябва така да усвоим правилата или принципите на нашата система, че всяко движение, което правим, да носи ДНК на тази система.
altПо мнението на китайците, което по природа е холистично, нашите седем способности водят заедно до възникването на “нещо”, което като цяло представлява повече от сбора на седемте си съставни части.
Така, както едно фино на вкус ястие е повече от своите съставки, както една мелодия е повече от поредицата от отделните си звуци, а едно стихотворение е повече от съвкупността от думите, съдържащи се в него, така общата ефективност на всички седем способности е повече от сбора от всички тях.
Поради даоистката си философия древните китайци са били привърженици на холизма, който е в абсолютно противоречие с философията на редукционизма, който доминира мисленето на науката на Запад (макар и да се срещат изключения) (вж. ЛАСЛО МЕРЬО, Die Grenzen der Vernunft, Kognition, Intuition und komplexes Denken, Rowohlt Science, 2008, стр. 78)
“Великата седморка” в китайския ВингTчун, наред с т. нар. “принципи”, се смята не само за предпоставка за постиженията, но и за гарант за тези постижения.
Същото важи и за известното ни от западния бокс средство за тренировка, наречено “спаринг”, което първоначално е липсвало в азиатските стилове на бойните изкуства, защото е в разрез със стратегията, оформена под влиянието на даоизма и дзен-будизма. В шотокан-карате спарингът и различните форми на кумите са въведени въпреки съпротивата на основоположника ГИЧИН ФУНАКОШИ. Според холандците ХЕЕСИНГ и РУСКА в джудо също е имало подобно развитие, което е променило характера на джудо и го е превърнало от едно първоначално “вътрешно”, кооперативно изкуство, опериращо със силата на другия, в компетитивна, отчасти антагонистична спортна дисциплина.
При другите вътрешни стилове като например тайдзицюан, багуа, синицюан, както и изследваният тук ВингTчун, които остават верни на своята стратегия или поне се опитват да го сторят, спарингът, който по тяхното схващане е обмяна на удари, се смята за контрапродуктивен, защото принуждава упражняващите се да гледат на бойните действия, които всъщност не траят по-дълго от три секунди, като на нещо, което протича последователно: Той ме удря, аз парирам. Аз удрям, той парира и т. н.
В действителност всичко се случва едновременно и въпреки това поради тактилния елемент се обуславя взаимно.
Който само за миг престане да присъства духовно, може (например при боя с мечове) да загуби главата си. Духовното присъствие означава също така да правим всичко едновременно (със себе си и с противника) и е най-висшата степен на координация и тайминг, коронната дисциплина на китайската стратегия и тактика.
За оформяне на “Великата седморка” обаче във ВингTчун по принцип се използват упражнения, наподобяващи бойната ситуация, тъй като в прагматичния ВингTчун съществува консенс по въпроса, че координативните умения, необходими специално за целите на ВингTчун, могат да се развият единствено във връзка с дейностите, за упражняването на които тези умения са необходими. Това отговаря и на мотото на някои специални подразделения: “Бий се така, сякаш тренираш и тренирай така, сякаш се биеш”.

 

статията е взета от www.wingtsun-bg.com

Вие сте тук:Начало Arrow Статии Arrow Интересно Arrow Седемте есенциални основни способности